There’s four of us in the car. I know the man next to me, I know the one at the back seat. The identity of the fourth traveler is still unknown to me, but she is one of us. She brings the balance. The windows are rolled all the way down to counter the mean heat. Breathing is difficult. We start in a traffic jam on a dirty Sofia street, first car at the red light, engine purring in anticipation. There is a Soundgarden album turned all the way up, we’re all sweaty t-shirts, tattoos, shaved heads, Frusciante locks, shades and coolness. I’ve got my hands on the wheel, and I keep casting lusty looks to my left and right, seducing teenage girls with fat sneakers, nervous, plump bankers, dumb-eyed policemen, and chain-smoking home chemicals delivery guys. I’m the fucking king, and I’ve got my men by my side. We all know the lyrics to the song and own the neighborhood with our voices. Everybody wants to be us. Everybody wants to be with us. But this is an exclusive, if very rugged, club. We share the same scars. We know the same truths. We feel the same pain, and(…)

Get on that train, get on that tram, get on that bus, cause they’re all really meant to go somewhere… that place is not a big surprise, and you don’t want one anyway… you need to keep it warm, put some thick chocolate in, browse the shops, pick up a flier or catch sight of something worthy through a flying window… then you can decide if you go here or there… snow falling on channels, in a quiet, soft night… we walk on to the next bar, or maybe it’s even finally time for that midnight coffee… we live in a shipping container for a week and the water heater keeps steady almost all the time… we shop for cheap food that is so good, we love the bread, we love the cheese… we go to see the artist with the cut-off ear and his ear is the last thing we care about… his work is thorough – I love this word… never thought of his work as thorough, genius explained in a short stroll… libraries await and people in them seem warm and calm… there is a time and a place for everything and everyone, if your temperament is(…)

It took a long sleep and a heavy dream to clear my head… drain the clogging away. The heat of summer glues me stuck to a computer screen or an engulfing bed, with no purpose or determination. There are flashes of imagination, fits of life-injecting euphoria… Then back to bed again. I’m looking for a different morning, something to jolt me out of monotony. But everything is too familiar within the premises of this dry city. Here comes the second cup of coffee. Here comes the head shave. Here comes a messy list of employments, an execution squad to kill time. A gun fires, then all the rest get stuck, point to the sky, time survives and pours back, slowly, all over me. There is no one to call. I’m left to my boring, insufficient self. Too concentrated to devote to other creators solely, but too soft-willed to dedicate the hours-on-end to encouraging the dusty seeds of inspiration in my brain. I prepare myself another drink and pray it’s all just a season to pass. I’ll finish this drink and then I’ll spend some time looking for the season-changing button. Promise.

Вдигам глава и челникът, пристегнат с ластик около нея, осветява през бялата канава на палатката капка вода. Застинала е върху външното покритие, което ме пази от нея и себеподобните й. Над Ситония се вихри буря. Гръмотевица удря в центъра на малкия ни лагер, четири палатки, сгушени между дърветата. Оставихме зад себе си вкусна маса с гръцка мусака и калмари… и бира! Хукнахме под тежките капки, скочихме в колата, пресякохме изпаренията от нагорещения асфалт, пежото препускаше като устремена дива котка. После изкълчихме няколко глезена, докато натежалите от пороя капки ни обгръщаха по невидимата пътека. Пръснахме се като пилци и се застрахувахме…

Няколко часа по-рано водата на Бяло море беше като топъл тюркоаз. Полу-нудистката компания от шумни гърци с хашиш и дълги коси наричахме просто “ми френд”. Ми френд ни услужи с подръчно направена мрежа, която забихме в пясъка на морето, като се спускахме да търсим тежки камъни на дъното. Играхме волейбол, докато някой спечели, а кожата на пръстите ни побеля и се сбръчка. Гмуркахме се до крайбрежните скали, за да срещнем любопитни риби, каквито другаде не бяхме виждали. Някой отплува навътре в дълбините. Там тюркоазът свършвал рязко, пясъкът на дъното внезапно изчезвал, отваряла се пропаст. Почернявахме и почервенявахме, вятърът събаряше тентата, под(…)

В главата ми светът се превръща в пържени яйца с пармезан и консервирани домати. Вкусът им е тежък – все пак, рано сутринта е, и пулсът ми от 48 удара в минута скимти като раздразнено бебе за силно кафе. Отказвам ги. Егоистичното ми подподподсъзнание си разчиства място за пируети сред дъждовни локви. Понапълнял съм обаче, невроните ми са се загърнали в топла мазнинка, и пируетите нещо не ми се получават. Скайп почуква, за да ми каже, че сигурно сме вече прекалено стари, за да се хвърляме в нещо, дето изисква толкова енергия. Подсмихвам се неволно, но и с капка пренебрежение. Винаги ще има утре, нали така?

Вися над нея заплашително и събирам ръцете си в познат жест. Чакам само лека усмивка, и съм готов да полетя към нея, забравил завинаги за хлъзгави възглавници и джонги. От устата й излиза само една дума – Никога. Смеем се до припадък, после припадаме. Разбира се, че има само една дума, която може да прозвучи в този момент. Никога. Прекрасна, истинска дума.

Той заспа и спа дълги часове. После засънува. В съня му те бяха две. И двете непознати, и двете много различни. Едната го гледаше, положила глава на възглавницата до

(…)

Насила мъдрост не става. Простичък извод, който от време на време се избистря в главата ми, само за да помътнее и изтлее бързо. Въртя се, суча, мятам вътрешни обвинения към себе си и към другите. Крача като побесняло куче (всъщност, за да сме напълно конкретни, като побеснял кокер) из стаята си, а жегата ме залива на талази през отворения прозорец и вари мозъка ми. Някъде зад очите ми, натисната в гореща смола, едвам се обажда мисълта, че съм пълен глупак, че целия този инат и сляпа настървеност са безмислени, а и най-вече – временни, мамка му. Но не мога да се откъсна от себе си, не мога и да повярвам на разума си. Търся насила мъдростта, другата мъдрост, по-силната. Онази мъдрост, която ЩЕ МИ ХАРЕСА. Която сам съм си създал. Боря се, боря се като прасе с тиква известно време…и се поуспокоя. Отпусна се в легнало положение, или пък жегата изсмуква както разума, така и последната капка съпротивителна сила. И пет минути по-късно започвам да се чудя на себе си – откъде тия сили за тоя инат? Със себе си се боря, и май тази борба ми е най-сладка. Да, знам кое е истината. Знам кое е разумното. Дори на(…)

Бях задрямал сред музиката на Колдплей, затова осъзнах удара едва след като главата ми потъна в седалката пред мен. Докато тя отплаваше бавно обратно към облегалката, а прешлените ми пукаха весело, очите ми шареха любопитно наоколо и попиваха жадно последните капки живот. На първо време отбелязах как мерцедесът с австрийска регистрация (табелата май беше от Грац, за което не бях сигурен) се врязваше меко, нежно през автобуса и сякаш изтриваше седалките, хората, както и DVD-плейъра. Един мастит чичко държеше червена ваза с инкрустации и я разглеждаше на слънчевата светлина. Жена му, седнала накриво до него, го гледаше сърдито, и в един момент грабна вазата и я метна в багажника на мерцедеса, чийто капак се люшкаше замечтано. Стори ми се, че вазата всъщност не се разби на парчета, а полегна върху наръч слама до една кокошка, която мътеше невъзмутимо. Спокойно притвореният й клюн изразяваше недвусмислено мъдрото кокоше мнение – животът продължава, па макар и само още няколко секунди. Кокошката май само хвърли поглед към вазата и се учуди, че в нея няма цветя. Цветята бяха някъде другаде – навън, осеяли полето, живи същества с бъдеще и в добро, пролетно настроение. Съжалих само, че не мога да разбера кое цвете в какъв(…)