Човек трябва да внимава какво говори на родителите си. Нямам предвид да се държиш изкуствено, да криеш важни неща от тях, или да гледаш на тях като на врагове. По-скоро, че понякога е важно да подбираш думите си. Колкото и нечувствителни (в добрия смисъл на думата), разбиращи и деликатни да са майка ти или баща ти. Забързан в живота си като на fast forward, а съответно и в мислите си, съм свикнал да говоря бързо и откровено с майка си. Често когато й се обадя, бързам за някъде – да свърша някаква въображаемо спешна работа, или да се откъсна от света след дългия ден. Затова и рядко се замислям за речника си. Тя ми е свикнала, мисля си просто. Или – те майките са затова, да разбират и търпят вечно. Ясно е, че майката (и може би в малко по-малка, или по-скоро по-различна степен – бащата) не е обикновен човек, що се отнася до твоята личност. Тя е готова от все сърце да те има и да се отнася към теб като нещо много специално, на когото обикновено страшно много неща са му простени. И сигурно заради това забравяме лесно, че и тя е просто човек. Майка ми често говори(…)

Here is a very good article on the nature of our combat with climate change, the change we need to make in our approach to climate change, the uselessness of Copenhagen-style forums… with its realism and soberness, it kind of gives me hope all is not doomed. It’s a long article, be warned.

Time to be honest – I’m somewhat of a “serial fan”. I love sport, and I do support several teams and players from different sports (Liverpool, Beroe, Phoenix Suns, Bulgarian volleyball team, Agassi, when he was around, etc.). But I find it hard to read the news on teams when they are not good news! Liverpool loses, and the next day I’m looking for the Suns score. If the Suns won at the same time, I’ll spend most of my sports-reading time on the NBA web page. Stay away from the gloom of the Liverpool news on the various football pages I follow. So I’m naturally attracted to news of winning. Maybe a bit more than being truthfully attracted to my favourite team. So, in this regard, I’m lucky the Suns have started the season great, against all expectations – including mine. They are 7-1 and playing sweet basketball. At the same time, Liverpool have apparently blown their season apart, totally unable to win. The only news I’m looking for on Liverpool is the sacking of the manager – so they can start winning again (or, at least, so that the hope can be back) and I get attracted to(…)

How do you find a clean mind and a free spirit? How do you shed the fucking world off your back? How do you re-discover and re-assert yourself every single day, so this is not a day lost, but a day worthy for you and worthy of you? How do you give love when you can’t find it within yourself? When you finally and rarely do find it, how do you give it to people afraid to take it? Afraid of themselves, unfeeling? How do you change perceptions? Recently I’ve been scared of the thought I did not take enough drugs in my younger years, did not visit more of the vast planes of uninhibited thought when my mind was ready for it. I fear the old age that is not here physically, but creeps from behind to snatch at my soul and entangle it in an old, old, moldy web called “settling down”. I don’t wanna settle down, not because of the settle, but because of the down. No downs please. Get up and go. Take someone with you and go, go. GO!

The one it was not OK to like but you did…love is a feeling…alone in a harshly-lit room with face glued to the sub-woofer…rhythm in the bass, rhythm in the heart, something unknown but close…first steps into a new world, you took them with him…the trickling and whistling noise of the cassette on auto-reverse…keep it down cause it’s time for bed, but no, I want to fly away through the roof…a short flash from the frown to the smile…they’ve got a role for you…you lived for a round number, they say twenty was wasted, as you wasted away…skinny as a toothpick…brainless ghosts on a TV show, laid over lame music…double autopsy…the world is still hungry…loaded with millions they apologize for now…sorry for not saying sorry…but be in peace, we’ve started to forget everything else, cause we only remember the music, the music, the music…RIP, Jacko.

The Republicans are fighting tooth-and-nail against Obama’s $800-plus billion stimulus package (so far, in the lower house, unsuccessfully). They say it’s unrealistic that it can actually work, that it would be money mostly wasted with no effect. Maybe they’ve got a point, but isn’t it a point based on a set of systems (financial, macro- and microeconomical, political, moral, etc.) that are of an old order, an order that has proven to a great extent unworkable? I think Obama is trying to turn the defect into an effect, to make the most of the ground-zero start-up point that the current crisis has put the American (and respectively, the world economy) into. We need to start clean anyway – why not build something new, something that we’ve talked about, wished for, but been unable to start up from the chains of an old, rigid system? Why not go into a somewhat more useful direction, work on problems as we go along, instead of needing to come back and fix them later?

Imagine you’re building a house, just off a river bank. It’s a decent house, and you’re about to put the roof on. Some time around finishing the second floor you realised(…)

Two of the bastions of objective journalism, the BBC and Sky, have fucked it up again. Over the past two days both corporations decided against airing a video appeal by the Disasters Emergency Committee (www.dec.org.uk) for donations for bomb-stricken, aid-hungry Gaza Palestinians. The argument? It’s not an objective thing to do from a journalistic standpoint. The fact is, the military conflict is at least temporarily over, and all the pointless discussions about who is right to wage war on whose neighbours are put on the backburner, while the humanitarian crisis has to be dealt with without delay. Another fact is, due to its much proclaimed objectivity and sick neutrality, the world has had to sit and watch children die, unable or not allowing itself anything more than “widespread condemnation” and carefully worded hints of “war crimes”. As much so that we can say “Hey, we said something!” Well, like after any other disaster, natural or human-induced, it’s time to pick up the pieces, count victims, scratch our heads, and, well, help in a tiny tiny way. With money, basically, if this is the one thing we are capable of. So airing an appeal to help ANY of the two warring,(…)

Потегляме. Пътуване, каквото може би скоро няма да осъществя отново. Докато сме спали сухият, бурен вятър си е отишъл и София е побеляла под десетсантиметров сняг. Знам, че ще закъснея за топлата храна и футболния мач, но странно някак това не ме напряга. Снегът се сипе отвесно, но сякаш доскоро е валял настрани…всички билборди са причудливо навеяни в бяло. Перфектните тийзъри – половин лице на мъж, крак върху зелена ливада, изречения, които са срязани в средата. Всички реклами толкова скрити и мистериозни, макар че без снега щяха да са до болка познати, скучни и тъпи. Сега от всяка метална рамка край пътя проблясва нова, неясна история, парчета емоция, които те карат да търсиш в главата си, да си задаваш въпроси. Какво пишеше там…какво ли държи онази полускрита ръка…колко хора всъщност имаше на снимката…и защо? За един следобед, природата беше оправила със замах сдървената, немощна и комплексирана българска рекламна мисъл. Какъв ли щеше да е ефекта на ураган или земетресение?

Ричард Линклейтър казва (като цитира всъщност Лорънс Оливие), че отнема двайсетина години, за да направиш режисьорската професия инстинктивна част от себе си, и да престанеш да поставяш под въпрос всеки артистичен избор, който правиш. Всеки път, когато срещна такова непревзето и трезво мнение, се изпълвам някак с надежда, че време има за всичко, и с желание да съм по-добър в отношението си към всеки през деня (трудно се справям обаче). Най-вече любовта ми към киното във всичките му измерения се потвърждава, и решавам, че амбицията и успехите наистина не са най-важните неща. Неопитността е дар божи, трябва да й се радвам и наслаждавам във всеки миг, докато я има. Защото после си отива, забравям за нея, и някой ден получавам нещо като списъка с изчезналите моменти от комунизма, който Рашев прати вчера, за да се усетя крайно повърхностен и глупав дори. Сега просто си напомням, че младостта е все още тук, и не е напълно изтекла между пръстите ми, че в същото време съм невероятен късметлия, че мога да си спомням какво е било и какъв съм бил преди 20 години, когато светът беше съвсем друг (моят свят поне)… А интервюто с Ричард Линклейтър го открих в Talking Movies, която(…)