Човек трябва да внимава какво говори на родителите си. Нямам предвид да се държиш изкуствено, да криеш важни неща от тях, или да гледаш на тях като на врагове. По-скоро, че понякога е важно да подбираш думите си. Колкото и нечувствителни (в добрия смисъл на думата), разбиращи и деликатни да са майка ти или баща ти. Забързан в живота си като на fast forward, а съответно и в мислите си, съм свикнал да говоря бързо и откровено с майка си. Често когато й се обадя, бързам за някъде – да свърша някаква въображаемо спешна работа, или да се откъсна от света след дългия ден. Затова и рядко се замислям за речника си. Тя ми е свикнала, мисля си просто. Или – те майките са затова, да разбират и търпят вечно. Ясно е, че майката (и може би в малко по-малка, или по-скоро по-различна степен – бащата) не е обикновен човек, що се отнася до твоята личност. Тя е готова от все сърце да те има и да се отнася към теб като нещо много специално, на когото обикновено страшно много неща са му простени. И сигурно заради това забравяме лесно, че и тя е просто човек. Майка ми често говори или намеква за това как навлиза в последната част от своя живот. Разбира се, за мен това са глупости – тя е на 51 и й е изключително рано за такива приказки, откъдето и да го погледнеш. Затова й когато я чуя да говори в подобна посока, й казвам: „глупости”. Вчера, по време на ежедневния ни разговор по телефона, стана дума за късмета. Майка ми не е имала много от него през живота си, и във връзка с това й казах, че може би той просто се е трупал някъде в запас, и ще й се изсипе в огромни количества в края. Точно така, използвах думите „в края”. Разбира се, абсолютно нямах това предвид – имах предвид всъщност „оттук нататък”. Но казах „в края”. Усетих се чак по-късно, усетих как може би са прозвучали тези думи. Да, може би тя не ги е усетила, макар че майка ми е много усетлив човек. Да, може би е разбрала какво всъщност съм искал да изразя. Да, но може би тези две малки думички са й подействали някак. Защото едно е да си го мърмориш ти самата, ей така, за да свикваш с мисълта, или за да поддържаш разговора. Друго е да разбереш, че сина ти също гледа на теб като на човек, близо до края. Дори и да е разбрала, че всъщност не го вярвам. Думите са важни, важно е и как ги използваш. Особено пред хората, които се чувстват длъжни и дори щастливи да бъдат най-нечувствителните, специално за теб, но всъщност са най-чувствителните, към всичко казано, направено, помислено или подсъзнателно усетено от теб.

И майчо, ако четеш това, не ме разбирай погрешно – твърдо смятам, че си още доволно млада… Просто имам нужда да си напомня понякога да внимавам какво приказвам.